Caption: Georgi Markov (MP) to Boiko Borisov (PM): “Boiko, we need to vaccinate the MEPs against Brussels gender!”, Image by Christo Komarnitski, Sega.bg

 

“Gender” has become a highly contentious word in Bulgarian. As discussed in Part I, there was a deliberately staged moral panic around the ratification of the Istanbul Convention in 2018. It served not only to undermine women’s and LGBTQ rights, but also to attack the EU and Bulgaria’s membership in it. “Gender” was turned into a slur and its meaning was turned on its head. This part shows how this happened and what followed.

Szájer has been an MEP member since 2006 and this poor man got infected. From morning till evening, every day for the last 14 years, he has been listening about gender ideology, gay marriages, homosexuals, bisexuals, threesexuals, multisexuals, transsexuals. So he got infected. It is contagious… He got infected with gender ideology. What did the first session of the Euro parliament after the elections start with? It started with the Istanbul Convention. … Gender Parliament – Euro Parliament.

This quote refers to the sex scandal in Brussels from late 2020, when an MEP was caught lightly clad and heavily partying with two dozen other men, breaking covid-19 lockdown measures. József Szájer, then leader of the Hungarian Fidesz group in the European Parliament and married to a high-profile Hungarian constitutional judge, is well known for his extreme homophobic positions. He drafted the 2011 Hungarian constitution, defining marriage as a union between a man and a woman, practically denying gay people the right to family life. The scandal was problematic on multiple levels and ended with Szájer’s resignation from the European Parliament and the Fidesz party.

The comment was made on Bulgarian national TV by a Bulgarian politician, Georgi Markov: a former constitutional judge, currently a member of parliament (MP) from the ruling GERB party (also revealed as a former agent of the communist state security services). An avid Orban fan, always ready with a comment against LGBTQ people, minorities, refugees and so on, he was challenged to explain the scandal. Trying to flip it around and derive maximum gains for his own agenda, he compared homosexuality to a virus that you can catch from the environment, especially from the liberal Brussels environment. This was also an implicit accusation towards EU culture for the MEP’s gross moral failing.

The episode is part of a larger campaign in recent years, led by other, much more vocal nationalistic, racist and homophobic parties against LGBTQ rights, persistently framing the EU as degenerate, gay-loving, and so on. GERB (an abbreviation for Citizens for European Development of Bulgaria) did little to stop the attacks on the Istanbul Convention from others, nor to curb some of its own members’ reckless comments.

The onslaught on “gender”

As discussed in Part I, Bulgarian translators and social scientists have struggled to translate “gender” in Bulgarian ever since it made its way into Bulgarian discourse in the 1990s. While several terms competed to do the job, the transliterated form of gender (джендър) was seen as too foreign and was used less frequently, mostly in specialist writing. That created a vacuum which was easy to fill when the anti-gender hysteria unfolded in 2018 around the ratification of the Istanbul Convention: the almost empty signifier джендър (the transliterated term) suddenly acquired a new meaning and could now refer to any of the following:

• A person with a different sexual orientation (gay/homosexual).
• Intersex (a mixture of man and woman; a ‘he/she’).
• Transgender (a person changing their gender (‘he’ to ‘she’ or vice versa).
• Neuter gender, third sex (neither man nor woman; an ‘it’).
• A liberal; a person who supports feminism, gay rights, queer people; a ‘sorosoid’ (paid by George Soros).

Here are some examples:

During Turkish [yoke] they took our children away to be janissaries. Now they want to take them away in Europe to be genders

This comes from a protest in Sofia in 2018. It exploits many Bulgarians’ aversion to Turks, because of our troubled history under Ottoman rule. Janissaries were young Christian boys abducted from their families and brought up as soldiers in the Ottoman army. The European Union is cast in similar terms: it presumably takes away Bulgarian children and turns them into “genders” through gender ideology.

The unorthodox usage of “gender” also gained popularity in media discourse. Politicians, journalists and other public figures further derailed the meaning of the word:

A Bulgarian gender was brought down from a plane

This headline appeared in a news outlet referring to a transgender person whose ID did not match their current gender.

More than 150,000 gays in Bulgaria; birth rate plummeting because of genders

One of the most popular mainstream news outlets ran this headline, accompanied by an image of a doctor in a white coat (although the doctor himself did not use “gender” in the interview).

The same newspaper came out with a more disturbing title soon after:

GENDER AGENTS from the Bulgarian Academy of Sciences bought for USD 24,000

The title refers to a project aimed at studying gender attitudes in Bulgarian schools, supposed to receive the said amount of funding from UNESCO. As a result of the outcry against it, and the false accusations of “agents” being “bought”, the Ministry of Education withdrew its support from the project.

One of the most absurd newspaper headlines, however, quoted Angel Djambazki, MEP from a nationalist party:

Djambazki worried about pension reform because of gender pensioners

As the MEP explained, he was concerned about men deciding to change their sex in order to retire a few years earlier as women.

The Bulgarian Socialist Party: NO to gender ideology!

The Bulgarian Socialist Party (BSP), who had previously supported the Istanbul Convention, now changed its tone and joined the anti-gender coalition.  In spite of mounting pressure from their European family, the Party of European Socialists, they decided to support “traditional family values”, to denounce the perceived “gender ideology” and to stand against the Istanbul Convention. In the words of their leader, Kornelia Ninova:

No to gender ideology in Bulgarian schools… Family values are dearer to us than the third sex. Bulgaria and Bulgarian society does not accept this ideology.

The irony is that LGBT, women’s and minority rights are often framed and attacked as “leftist ideology” and “cultural Marxism”. Yet the socialist party openly embraced traditional conservative values and turned its back on social progressivism. It didn’t help that Ninova herself had embraced a rather untraditional gender role as the first woman to lead the party.

The President Rumen Radev, elected largely with the support of the socialists, also positioned himself against the Istanbul Convention.

 The Bulgarian Orthodox Church against Judith Butler

The Bulgarian Orthodox Church was also quick to join the anti-gender coalition. It opposed “gender ideology”, and there were calls for the excommunication of the Bulgarian ministers in support of the Convention. As one Orthodox priest commented on national TV:

Europe is pressing us hard to accept the Istanbul Convention, and people are right to protest against these absurd traditions and practices, alien to human society. In the intellectual circles of Europe … there is one Judith Butler, who claims that sex is a phantasm; it is not anatomy but a discursively created physicality. Sex is not something finite, but a fluid state, a permanent possibility. It is not based in biology, but is an invention.

The words sat uneasily in his mouth as he was reading from his carefully prepared notes in an attempt to quote and make sense of Butler’s complex theory of gender.

***

The final blow in this all-round offensive against “gender” was struck by the Constitutional Court. It pronounced itself on the Istanbul Convention and deemed it “unconstitutional,” placing the problem with the lack of clarity on the meaning of “gender” (see Part I).

“Gender” elections

The “gender” agenda becomes particularly heated every time elections approach. An extensive content analysis of 251 media publications (Kovacheva 2020) published in the run-up to the 2019 European Parliament elections found that the main talking point was the opposition between Bulgarian and European values construed along gender identity and sexual orientation lines. “Bulgarian values” were associated with traditional (Orthodox Christian) family values; “European values” were interpreted as freely choosing one’s gender identity and sexual orientation, imposed by “Brussels” against the core national values. The conservative rhetoric was typical of most parties, mainly from the nationalistic specter, but not exclusively. The only registered explicit support for European values and the parties which represent them was found in an Open Letter to Bulgarian Citizens (24 May 2019), signed by over 500 public figures (writers, artists, academics), the survey found.

So toxic was the atmosphere that no party dared to openly proclaim itself in favor of European values, liberal democracy and human rights. Not embracing the ultra-conservative agenda was as far as one could go (the only exception is the Green Movement, part of the Democratic Bulgaria coalition, who supported Sofia Pride 2019).

In the run-up to the parliamentary elections on 4 April 2021, a similar pattern could be found. “Gender” is actively exploited by many parties positioning themselves along nationalist/traditional/conservative lines. No party has openly supported LGBT+ rights. Somewhat surprisingly, a recent opinion poll showed that some 40% of Bulgarians were ready to support a party in favour of LGBT rights. One party coalition, Democratic Bulgaria, had as much as 75% of its supporters’ approval. No wonder: it is widely backed by urban, progressive, educated people and active citizens. In spite of this encouraging result, the topic is considered too contentious and preferably avoided.

***

Meanwhile, the European Parliament took a bold stance in March 2021, declaring the EU “an LGBTQ freedom zone”. Ironically, this would confirm allegations that the EP is indeed a “gender parliament”. But it would also offer some support for all those people who feel threatened by the growing number of “LGBT-free zones” and “anti-gender” policies and rhetoric. Hate has spread like a virus and has gone unchecked for too long. It is time for tolerance to go viral.

 

Sources:

“European” versus “traditional” values in Bulgarian media. Ralitsa Kovacheva, 9.11.2020. http://medialinguistics.com/2020/11/09/european-vs-traditional-values/ 

Parliament declares the European Union an ‘‘LGBTIQ Freedom Zone’’. Pressroom, European Parliament, 11.03.2021

https://www.europarl.europa.eu/news/sv/press-room/20210304IPR99219/parliament-declares-the-european-union-an-lgbtiq-freedom-zone

Open Letter to Bulgarian citizens on the occasion of the National Day of Culture and Education and the European Elections, 22.05.2019 https://www.facebook.com/OpenLetter24.05.2019/posts/1059327277599989

The day begins with Georgi Lyubenov, Bulgarian National Television, 5.12.2020.

https://bnt.bg/news/georgi-markov-koronavirusat-e-biologichno-orazhie-v282036-287852news.html

The mind of József Szájer. Samuel Stolton, Brussels Times, 05.12.2020. https://www.brusselstimes.com/brussels-behind-the-scenes/144028/the-mind-of-jozsef-szajer/

 

 

Какво би правила една жена с поетичен дар, ако е родена през 16ти век, пита Вирджиния Улф в “A Room of One’s Own”. Какво би станало, ако Шекспир имаше сестра със сходен на неговия талант? Въпросът намира своя отговор в лицето на Емилия Басано: една жена с живот като за филм.

Емилия е родена в източната част на Лондон през 1569 година. Баща й – Баптисте Басано – е венециански музикант, който се преселва в Англия, за да свири в кралския двор. Почива, когато Емилия е на 7. Майка й също си отива рано. Тя е приета в дома на графинята на Кент, Сюзан Бърти, която е убедена, че жените трябва да бъдат образовани. Така Емилия получава уроци по религия, литература и история, чужди езици, както и изтънчени аристократични обноски.

На 18  годишна възраст Емилия Басано става метреса на богат аристократ, 45 години по-възрастен от нея: Хенри Кари, 1ви Барон Хънсдън. Хенри е племеник на Ан Болейн (втората съпруга на Хенри VIII) и син на сестра й, Мери Болейн, която е била метреса на Хенри VIII. Слуховете навремето твърдят, че малкият Хенри е син на краля, но доказателства има по-скоро за сестра му Катрин. Хенри, Барон Хънсдън става Lord Chamberlain (Лорд шамбелан на български), една от трите ключови позиции в кралския двор, директно отговорен за приемите и забавленията в двора, както и за театралните представления.

Изглежда, че Емилия има хубав живот при Хенри, въпреки огромната възрастова разлика. Била е очарователна, остроумна и добре образована и вероятно се е забавлявала добре на пищните тържества и представления, организирани от лорд шамбелана в кралския двор. Обаче на 23 годишна възраст забременява от него и понеже той вече си има жена, се налага да бъде омъжена по спешност. Така тя става Емилия Лание (Lanier), като приема фамилията на съпруга си и втори братовчед Алфонсо Лание. Той също е музикант в кралския двор. Бракът им не е щастлив.

Малко след раздялата Хенри създава театралната трупа Lord Chamberlain’s Men (По-късно преименувана на The King’s Men). За мениджър наема актьор на име Уилям Шекспир. Трупата играе в The Curtain Theatre, съвсем близо до дома на Емилия Лание. По-късно разглобяват сцената и я изграждат наново на друго място с името The Globe Theatre. Трупата изпълнява основно пиеси на Шекспир (първите пиеси от друг автор принадлежат на Бен Джонсън: Every Man In His Humour и Every Man Out of His Humour).

Не знаем много за живота на Емилия в този период, но знаем, че е писала религиозна поезия – достъпен жанр за образованите жени от времето на Тюдорите. Писането на пиеси от жени тогава се е считало за непристойно. Участието в пиеси също, разбира се (както добре знаем от “Влюбеният Шекспир”). Емилия не е първата жена, която е писала поезия. Но е първата, която се е осмелила да я публикува в Англия под собственото си име. Да публикуваш като жена през 17 век никак не е било лесно. Така през 1611 година излиза нейната стихосбирка Salve Deus Rex Judaeorum (Latin: Hail, God, King of the Jews). Всяко от стихотворенията е посветено на жена (по този начин Емилия се е опитвала да си намери влиятелна покровителка). Не само това, но и историята за живота на Исус е разказанa през очите на жени: например през погледа на жената на Пилат Понтийски. Някои източници я определят като прото-феминистка.

Не е ясно дали Емилия е имала връзка с Уилям Шекспир, но немалко автори изказват сериозни съмнения, че тя е The Dark Lady от сонети 127-154. Произхождайки от венециански род, тя вероятно е имала по-тъмна кожа от бледоликите англичанки. Някои източници споменават северноафрикански (марокански) произход. Това би обяснило и буйните къдрици на портрета й.

Емилия Басано Лание умира на 76 години в бедност. Дълги години е тънала в забвение. Това се променя през 2018 година, когато се появява пиесата Emilia.

 

***

 

Emiliа е поставена през 2018 година в The Shakespeare Globe Theatre. Малко по-късно се премества в West End (Vaudeville Theatre). Екипът е изцяло женски: сценарист(ка) е Морган Лойд Малкълм, режисьор(ка) е Никол Чарлз, а актьорският състав е от 17 жени. Каква ирония: някога само мъже са били допускани до сцената. Този спектакъл сменя ролите.

В ролята на Емилия Басано е не една, а цели три актриси, които проследяват живота на Емилия от детството до последната й година. Най-възрастната е в ролята на разказвач, която ни води през историята си и коментира, често обръщайки се директно към публиката (познат шекспиров похват). We are only as powerful as the stories we tell, казва тя. Наистина. Историята, която тя разказва, е силна и пълнокръвна. Не знаем обаче дали това е истинската история на Емилия Басано. Това е само една от възможните истории, която вплита в себе си малкото известни факти за живота й и създава  убедителна картина.

Виждаме една млада жена, която обратите на съдбата подмятат в различни посоки, а любовта й към писането я дърпа напред и помага да преодолява превратностите. Виждаме как образованието й като дама я свива и ограничава, укротява и заглушава гласа й. Пред възможността да се омъжи за богат и влиятелен съпруг, който да й осигури комфорт  (“какво друго може да иска едно младо момиче?”) Емилия предпочита свободата да твори. Обаче трябва да откупи тази свобода с ролята на метреса, която й предлага Барон Хънсдън. Виждаме я как се омъжва набързо за човек, когото не желае, за да покрие чужд грях. Виждаме я като майка, която се разкъсва между желанието да пише и дълга си към децата. Виждаме я като влюбена жена, която е засенчена от мъжа до себе си по силата на това, че той е мъж и може да се радва на плодовете на труда си, докато тя мълчаливо преглъща своята маргинализация. Виждаме как плодовете на собствения й талант са ограбени и как думите, които е изрекла в разговор, са записани на хартия и увековечени за прослава на автора си, а нея никой не помни.

Дали точно такава е била историята на Емилия Басано не можем да знаем. Но знаем, че незнаен брой други жени са имали подобни преживявания, потискали са собствения си талант, погребвали са образованието си (когато изобщо са го получавали), преглъщали са пренебрежението и подценяването и са се отдавали на семейството, децата и поддържането на статуса на съпруга си.

Прекрасно е, напомня ни възрастната Емилия, когато някой вярва в теб, когато ти подаде ръка, когато не те разглежда като част от пейзажа или пък заплаха за собствения си успех, когато не те покровителства или пренебрегва. Когато ти каже, че можеш, вместо че не трябва да опитваш.

Образът на Емилия е събирателен образ на жената творец (неслучайно няма женски род тази дума). В това е нейната сила. Тя е универсален образ. Виждаме продължението й в наши дни в ролята на “Съпругата” (изиграна блестящо от Глен Клоуз). Знаем добре, че и днес жените автори са маргинализирани. Радваме се на изключителното постижение да има не една, а две номинирани за Оскар 2021 жени режисьори.

Пиесата Emilia представя живота на една жена, живяла преди 400 години, но посланието й е от 21 век. Тя идва през вековете да ни каже да се заслушаме в хилядите други неразказани истории на жените. И да разкажем своите истории.

Emilia може да се гледа онлайн до 31 март 2021 година.

Published December 2020 in Gendercampus.ch

Photo: Emilia Slavova

“Gender” has become a highly contentious word in Bulgarian. After a carefully staged moral panic around the ratification of the Istanbul Convention in 2018, it has been appropriated as a term of abuse by politicians and other actors. This has served not only to undermine women’s and LGBTQ rights. It has also been used as an attack against the EU and Bulgaria’s membership in it, as well as against the anti-corruption protests in Bulgaria in the summer of 2020.

“We cannot let a few Sorosoid NGOs and small parties that are not even in the parliament get in power and destroy the country. In the name of what? To introduce gay marriage and to create a gender republic.”

Борат 2 (с оригинално заглавие Borat Subsequent Moviefilm: Delivery of Prodigious Bribe to American Regime for Make Benefit Once Glorious Nation of Kazakhstan) е от филмите, за които чуваш толкова противоречиви мнения (от „пълна халтура“ до „филмът на 2020“), че се налага да го изгледаш, за да решиш за себе си. Надявам се моят прочит, без да е дефинитивен, да помогне в осмислянето на „необяснимия“ факт, че точно този филм взе една от най-престижните награди за кино в света: Златен глобус.

Не съм познавач на изкуството на Саша Барън Коен (със сигурност съм изгледала повече постановки в „Сфумато“, отколкото негови филми). Познавам обаче, до голяма степен, американския културен контекст, в който се случва този филм. Следя и феминистките теми, много от които разпознах във филма. И след първоначалния шок от провокативния език и някои сцени (съвсем разбираеми впрочем, предвид типа кино, който се базира на провокиране на спонтанните реакции на нищо неподозиращи хора), искрено се забавлявах с шегите и находките във филма. Нещо повече: бях изненадана, че Борат 2 се оказа не просто серия от скечове с политически привкус, а имаше много ясно изразена сюжетна линия и герои, които претърпяха развитие. И въпреки брутално нецензурния хумор, всъщност имаше силно човешко послание.

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира. Маша Гесен  дори вижда в него притча за руската намеса в американската политика и привежда множество паралели. Самият Коен споделя намерението си да пусне филма на голям екран непосредствено преди президентските избори през 2020. Освен явна критика към Тръмп и обкръжението му (сцените с вицепрезидента Майк Пенс и адвоката му Рудолф Джулиани), филмът прави безпощаден разрез на САиЩ (както Борат ги нарича) през 2020 година; на предразсъдъците, расизма, сексизма, антисемитизма, ксенофобията и конспиративните теории, завладели огромна част от избирателите.

Борат Сагдиев олицетворява всички тези недъзи уж на своето общество, но всъщност ги използва като отгледало, което обръща към американците. Сатирата е насочена именно натам. Действието се развива в Америка, на реални места, с реални хора, представени с реалните им имена, а не в имагинерната примитивно изостанала страна „Казахстан“ (снимките от селото всъщност са правени в Румъния), където звучи музиката на Горан Брегович, пишат на някаква псевдо-кирилица и говорят на неразбираеми езици (по стечение на обстоятелствата – български и иврит, което си е още едно намигване, че това е художествена условност без връзка с реалността). Страната на семейство Сагдиеви се оказва измислена, но картината на Америка през 2020 година е съвсем реална.

Ще маркирам само, без да навлизам в детайли, няколко впечатляващи епизода. В сладкарския магазин Борат поръчва надпис върху шоколадовата торта „Jews will not replace us”. Този слоган („Евреите няма да ни подменят“) е директна препратка както към ужасяващото факлено шествие в Шарлотсвил, инспирирано от коспиративната Теория за подмяната (Replacement Theory), така и към скандала с отказа на друг магазин да предостави торта за гей сватба. В случая виждаме как жената зад щанда изписва антисемитския надпис, без дори да се замисли, и ни побиват тръпки в какво се е превърнала Америка.

Друг силно впечатляващ момент е промъкването на Борат „незабелязан“ на конференцията на консерваторите, където говори Майк Пенс. Облечен в бял костюм с качулка на главата като Ку Клукс Клан и с викове „Аз съм Стивън Милър“, той успява да обърне няколко изумени глави, но явно не успява да предизвика сериозен скандал с присъствието си в този вид. В следващата сцена Борат влиза в залата, облечен като Тръмп и метнал дъщеря си на рамо, с викове „Майкъл Пенис, донесох ти момичето!“. Докато го отвежда охраната, тълпата, разпознала своя идол (макар и с гумена маска на главата), започва да скандира: „Още четири години! Още четири години“. „Още сто години!“ им отвръща Борат-като-Тръмп. Вижда се как тръмпизмът се е превърнал в култ, който не се подчинява на никаква рационална логика.

В друг епизод Борат отива в синагогата, дегизиран като карикатура на евреин, с дълъг като на Пинокио пластмасов нос, с торбичка с надпис $ в едната ръка и марионетка в другата (буквална илюстрация на поредната конспиративна теория за евреите, които дърпат конците на света). Там той среща две еврейски жени, преживели Холокоста, които въпреки пародийния му вид търпеливо му разказват за историята и накрая го прегръщат и целуват. В тази среща той всъщност „открива“, че Холокостът е истина, въпреки историите, в които е вярвал до този момент. А зрителят открива топлота и приемане там, където очаква съвсем различна реакция.

Пропускам още дузина подобни епизоди, но принципът е един и същ: чрез довеждането до крайност на всички тези предразсъдъци, расистки и антисемитски стереотипи и конспиративни теории Саша Барън Коен всъщност ги окарикатурява и отхвърля, като в същото време провокира спонтанни човешки реакции и рисува стряскащо реалистична картина на съвременна Америка.

Филмът впрочем е рамкиран като пародия на шпионски трилър с препратка към годините на Студената война (това е поводът Борат да бъде изпратен на мисия в Америка). Тази сюжетна линия се преплита с реалността на 2020 година: ковид19 кризата. Тя несъмнено е объркала плановете и са паднали сцените, в които Тутар отива в университет и става активист за LGBT+ права, както вероятно е осуетила и много други идеи и значително е затруднила снимките. Авторите на филма обаче майсторски я вплитат в сюжета: тя намира отражение първо във внезапно опразнените улици и появата на хората с маски, а после в речта на Пенс, в „разкритията“ на Джулиани за китайския вирус, в антимаскърската демонстрация, в конспиративните теории на двамата QAnon-ци и кънтри песните, които Борат съчинява, а накрая и в казахстанския „туист“ на историята, който ретроспективно вплита вируса в неочаквано успешната мисия на Борат и се оказва ключ към цялата история.

Освен всички тези преплетени нишки, за които може да се пише дълго и напоително, се откроява темата за равенството на жените, всъщност представена пародийно чрез показване на точно обратното. И тук, разбира се, се появява в пълния си блясък откритието на Коен: младата българска актриса Мария Бакалова в ролята на Тутар, дъщерята на Борат. На връщане от изправителния лагер Гулаг, където е преживял последните 14 години и на път към новата си мисия, Борат минава през родното си село, където намира 15-годишната си дъщеря.

Дива, рошава и немита, с въже около врата, Тутар живее в обора и прекарва дните си, вперила поглед към малък екран. На него тя гледа Дисни анимационна приказка за бедната селска девойка Мелания, която идва от „скапаната“ страна Словения и мечтае да се омъжи за богат възрастен мъж. Тутар мечтае да стане като нея и дори изразява съжаление, че си няма мъж, който да я сложи в клетка подобно на леля й отсреща. Явно с това се изчерпват амбициите в живота на младото момиче. Както и с желанието да последва баща си на мисията му.

Така започва пътуването на двамата към Америка, изпълнено с премеждия и културни сблъсъци. В част от тях Тутар научава, че противно на убежденията й, жените могат да шофират, да имат собствен бизнес и дори да мастурбират без риск за живота си (както пише в нейната книжка с картинки). В други се оказва, че макар и доста по-софистицирани, социалните норми и  в американското общество също са пълни с предразсъдъци и ограничения за жените. А основната цел на едно младо момиче в обществото си остава да се омъжи и да заживее в златна клетка („като Мелания“).

При пристигането си и двамата герои трябва да преживеят тотално преобразяване: Борат – защото е разпознаваем от филма Борат 1 (в един магазин за карнавални костюми дори му предлагат костюм на Борат). Тутар – защото за да се продаде на по-висока цена, се налага да премине през серия от разкрасителни процедури и външни трансформации. Така тя изрусява до платинено косата си, сменя напълно гардероба си, за да заприлича на американска тийнейджърка, и дори опитва да си сложи силикон в гърдите, за да е по-привлекателна за мъжете.

Едно от посещенията й е при известна инфлуенсърка („една от най-изтъкнатите феминистки на Америка“, казва Борат), която я учи на маниери. „Колко възрастни ги харесваш?“ пита инфлуенсърката. „Почти умрели“, казва Тутар най-чистосърдечно. Следва важен урок по женственост: за да я харесват мъжете и да й дават пари, тя рябва да се държи като дама и да се прави на слаба и отстъпчива. „Но аз съм силна!“, казва тя и го демонстрира по доста неприличен начин.

В друга сцена двамата посещават център за женско здраве и опитват да убедят пастора да извади бебето от нея (става дума за пластмасово бебе, което Тутар е глътнала, но пасторът не знае това). Той е готов да преглътне дори информацията, че бебето е от бащата на Тутар: „Няма значение как е станало това“. Сцената оголва абсурдността на про-лайф идеологията на консерваторите, които не се трогват дори от инцест в желанието си да се противопоставят на възможността за аборт.

Следва Балът на дебютантките: една традиция, колкото романтична и изискана, толкова и старомодна и силно патриархална. Млади девойки в дълги бални рокли и ръкавици над лактите се представят в обществото от своите бащи, облечени в черни фракове и бели папийонки. Целта, разбира се, е да им намерят ухажори и в крайна сметка да ги задомят: нещо като пазар за булки, само че за висшето общество. Борат оголва лицемерието на тази традиция, като директно предлага дъщеря си за продан. Друг баща му предлага 500 долара под ужасения поглед на собствената си дъщеря.

Кулминацията на вечерта обаче е Танцът на плодовитостта: Тутар, с перфектно оформени златисти къдрици и жълта рокля като на Пепеляшка от филма на Дисни, красива като принцеса (почти неузнаваема спрямо животинчето в началото на филма) вдига нагоре ръце, за да покаже необръснати подмишници, а в следващия момент запретва полите си, за да разкрие боси крака и подгизнала дамска превръзка. Шокът е пълен, макар че както окосмяването по тялото, така и месечният цикъл са част от женската природа, които не би трябвало да са табу. И двете са част от темите, с които феминисткото движение се занимава активно; дори има движение „менструално изкуство“. Сцената се оказва особено трудносмилаема за българската публика, въпреки че обилно окървавеното бельо на малолетно момиче може да се види и на българската театрална сцена – в „Бесове“ например – но не и по този триумфално-карнавален начин, а в резултат на брутално изнасилване, което някак трябва да е по-приемливо.

Историята за Пепеляшка получава своето неочаквано развитие, когато Борат оставя дъщеря си при детегледачка: голяма чернокожа жена с изрусена коса и огромно сърце. Тя отваря очите на Тутар за нейната истинска стойност, убеждава я да се приеме, каквато е, без да си прави пластична операция на бюста, и да не вярва на лъжите на баща си. Тази кръстница-вълшебница, точно както в приказката, докосва момичето с вълшебната си пръчка и я преобразява. След външната трансформация на Тутар, ставаме свидетели и на вътрешната й промяна, в резултат на което тя напуска баща си и се превръща в смела и независима жена, готова да следва мечтите си. И точно тук е феминисткият трик: вместо да я доведе до принца, феята прави обратното: внушава  на Тутар, че няма нужда от мъж, който да даде стойност на живота й.

След като извоюва свободата си и постига мечтаната кариера като журналист, Тутар все пак приема да изпълни плана на баща си и да се срещне с Руди Джулиани. Но не защото все още си търси богат възрастен мъж, а защото осъзнава, че от това зависи изпълнението на мисията на баща й – и на практика животът му. И именно тук, извън политическата интрига, се развива дълбочината на характерите на двамата: Тутар се опитва да съблазни Джулиани („да му се сложи“ на български театрален жаргон), за да спаси баща си, а Борат, преобразен след собствената си среща с кръстницата-вълшебница,  се опитва на свой ред да спаси Тутар от тази ситуация и нахлува, облечен по оскъдно дантелено бельо, точно в момента, когато аха да стане нещо повече между двамата.

Следва безспорно най-лиричната сцена между баща и дъщеря, в която тя го пита на български „Защо го направи?“, а той й отговаря на неговия си език: „Защото те обичам“. Борат също е преживял своето развитие и е преодолял предразсъдъците към дъщеря си като към малоценно същество от женски пол. След множество опити, Тутар най-после е успяла да спечели сърцето му. Гротеската се транформира в приказка за обичта между баща и дъщеря и за жертвите, на които и двамата са готови един за друг.

И тук сякаш освен гласовете на двамата филмови герои, чуваме паралелно и гласовете на актрисата и режисьора. Филмът и реалността за пореден път размиват границите си и няма как да не се чудим какво би станало, ако сцената беше продължила още малко естествения си ход. „Саша бързо скочи в стаята, защото се притесняваше за мен. Ако беше закъснял, не знам как щяха да се развият нещата“, казва Бакалова в интервю за  New York Times. Смешните, абсурдни и налудничави сцени, в които се въвлича актьорът, се оказват високорискови, особено когато са замесени висши политици и тайните служби. Коментирайки опасните ситуации, Мария добавя: „Той (Саша) е моят небиологичен баща и ще си остане такъв завинаги. Доверих му се от началото и знаех, че той никога няма да ме изложи на риск.“ Сцената с Джулиани е доказателство, че доверието не е било напразно.

Впечатляващо е също, че на фона на множество сцени, в които Саша Барън Коен се появява в оскъдно облекло, на Мария Бакалова така и не се налага да се разсъблича или да влиза в интимни сцени с мъже. За разлика от екранния й баща (поне в началото), като режисьор Коен изглежда съзнателно избягва да поставя актрисата в сексуализиращи ситуации. Дори и когато запретва поли, героинята й чупи всички клишета, според които женското тяло бива сексуализирано от мъжкия поглед (Male gaze, Laura Mulvey) на екрана.

В много от интервютата си Мария Бакалова говори за Саша Барън Коен именно като баща, учител и ментор: филмът и реалността са се преплели необратимо. Коен също говори за нея в суперлативи и дори в интервю със Стивън Колбер предлага да й бъден присъден Оскар за ролята. Докато се очакват номинациите за наградите на Филмовата академия, Мария вече получи цяла поредица от номинации и награди за поддържаща, а в някои случаи и за главна женска роля. А Саша Барън Коен е звезда, която с готовност  отстъпва на заден план, за да насочи прожекторите към млада и почти неизвестна актриса от Източна Европа.

„Такива неща не се случват на хора като нас, българите“, казва още Mария в интервюто за New York Times и изразява благодарност, че й е дадена възможност да играе сложен характер. Критиката също не пропуска да отбележи развитието на героинята на Бакалова: „Нейната Тутар е пълнокръвна героиня, която и публиката, и Борат се научават да обичат и ценят – истинска феминистка икона на екрана“.

Клетката, коментира Мария за Los Angeles Times, е метафора за патриархалното общество. И споделя колко пъти е била подценявана, защото е жена в общество, в което все още има мизогинни нагласи. Това е едно от нещата, които особено я привличат към филма: силното послание, че трябва да се отнасяме еднакво към всички, независимо от националност, раса, джендър или сексуалност.

В интервю за Indie Wire Мария Бакалова споделя, че държи да остане драматична актриса и иска да участва във филми, които не само забавляват, но и карат хората да се замислят. Собствените й предпочитания клонят към скандинавското кино, към режисьори като Ларс фон Триер и актриси като Мерил Стийп, Никол

Кидман и Натали Портман. Иска ми се да вярвам, че тази роля и множеството придружаващи номинации ще изиграят своята роля, за да помогнат на момичето от Меден Рудник да следва мечтите си. Но и нищо повече да не излезе, снимката на Мария Бакалова в ослепително червената рокля на Армани в нощта на Златните глобуси остава сбъдната мечта.

* * *

Преди повече от 100 години, през 1913 година, на сцената (първо във Виена, после в Ню Йорк, накрая и в Лондон) се появява една друга Пепеляшка на име Илайза Дулитъл. Зле облечената цветарка с акцент, който безпощадно я разкрива като кокни от дълбините на източен Лондон,  попада на професора по фонетика Хенри Хигинс. Той решава да проведе чрез нея своя социален експеримент и за няколко месеца бедното момиче се преобразява в елегантна дама с безупречно произношение и изискани маниери, с които успява да покори висшето лондонско общество. Пиесата Пигмалион, базирана на гръцкия мит, е остра сатира, осмиваща остарелите класови порядки и предразсъдъци в английското общество от началото на 20 век, както и коментар за позицията на жените по времето на първата феминистка вълна и борбата за право на глас.

Една реплика обаче е на път да съсипе триумфа на младата дама: „Not bloody likely!“, казва Илайза с най-изискан английски акцент (непреводим израз, нещо като „шибан“ днес  – абсолютно  недопустим в порядъчното английско общество по онова време). И не само Илайза, а и актрисата, която я играе, е на път да загуби кариерата си заради този вулгарен език (явно не само показването на кръв, но понякога и споменаването ѝ на сцената може да се окаже рисково). Въпреки скандала, пиесата се играе при огромен зрителски успех и до днес и преминава през различни трансформации, като мюзикъла My Fair Lady (1964) и филма Pretty Woman (1990).

А Джордж Бърнард Шоу остава единственият, който до този момент е спечелил еновременно Нобелова награда за литература (1925 година) и Оскар (1939) за своята пиеса Пигмалион.

Маргиналия,  04.03.2020

„Плодът на познанието“ е плод на труда на една от най-известните художнички на комикс в Швеция: Лив Стрьомквист. Книгата, издадена през 2014 година, бързо се превръща в бестселър и е  преведена на почти всички европейски езици. През 2020 година, благодарение на Манол Пейков и издателство „Жанет 45“, на българската преводачка от шведски Анелия Петрунова и на графичната адаптация на Кирил Златков, комиксът достига и българските си читатели.

Всяка книга получава своя различен прочит в зависимост от читателите си и контекста, в който се появява. В Швеция и ред други западни стари демокрации, изживели своите сексуални революции още през 60-те години на XX век, книгата вероятно е провокативна, смела  дръзка. Тя обаче се вписва във вече съществуващата традиция на подобни текстове, появили се през последните 50 години: текстове, които рушат табута, развенчават предразсъдъци, говорят без свян по важни теми и представят по забавен и достъпен начин сериозни проблеми на дискриминацията срещу жената през вековете, както и насилието над женското тяло, обвито в религиозна догма или завоалирано с научни доводи.

В България през 2020 година, когато вече две години се тресем от поредния религиозно-сексуален скандал за „джендъри“, „норвежки гейове“ или „ирански травестити“, когато Светлината на Исус идва да ни спаси от училищна програма срещу насилието или в родителска група изригва възмущение срещу „сатанинския“ замисъл на Международния ден срещу училищния тормоз (Денят на розовата фланелка); когато национални медии и дори Министерството на образованието си сверяват часовника по подобни истерични гласове, вместо по мнението на специалисти – подобен текст е нищо по-малко от революция.

Затова е важно да обговорим това необичайно за нашите географски ширини и патриархални предразсъдъци явление, както и да отворим по-широк дебат по ред важни теми, които то повдига. Виждаме само това, което познаваме, е казал Гьоте, а Анаис Нин е модифицирала тази мисъл, за да ни каже, че виждаме нещата не такива, каквито са те, а такива, каквито сме ние. Затова и съвсем естествено е, че всеки от рецензиралите комикса до този момент (вече петнайсетина) влага нещо доста различно в своя прочит. Предлагам своето виждане без някакви претенции за изчерпателност или дефинитивност, а по-скоро с усещането, че каквото и да кажа, каквото и да кажем, то все ще е малко. Просто защото стъпваме върху един, в общи линии, отдавна несъстоял се дебат в българското обществено пространство.

Самото заглавие на книгата – „Плодът на познанието“ – директно атакува тази липса в нашите знания за женското тяло и как то функционира. Заглавието, разбира се, е директна препратка към Битие от Стария Завет, историята за Адам и Ева и забранения плод (реферирани още в самия текст, а също така представени в цветната, почти безсловесна глава на книгата, която ни развежда из Едемската градина). Библейското е противопоставено на научното знание за женското тяло, което книгата представя, за да попълни празнините в познанията ни. С лекота и без свян забавните илюстрации ни показват клитори, вулви, цялостно устройство на женската полова система. Научаваме още, че за първи път клиторът е изобразен в медицинско издание едва през 1981 година, а пълният му размер (не само външната видима част) е установен чак през 1998 година!

Със същата лекота картинките ни развеждат и през вековете, за да разкажат за репресиите над жените и издевателствата над женското тяло, обусловени от сложен микс от мъжка похот, религиозна догма и псевдонаучни аргументи. Но също така ни показват и периоди в древността, когато на вулвата и на менструалната кръв се е гледало като на свещени елементи и са били изобразявани чрез скални рисунки. Една от тях дори идва от България. Всичко това е обект на джендър изследванията в западните университети и вероятно е известно в техните общества, където дори в училищните програми са застъпени теми от областта на феминисткото знание. У нас обаче това са широки бели полета, а самата дума феминизъм често добива не по-малко срамно значение от думите, които се използват за описване на женския полов орган.

Удивително е, че дори жени, които предпочитат да ходят с панталон, да се подстригват късо, имат мечтаната професионална реализация, работят наравно с мъжете си или живеят пълноценно без мъже, учат или са учили в университет, са финансово независими, гласуват и изобщо, ползват целия спектър от придобивки, извоюван от борбите на феминистките през последните стотина години, бързат да уточнят, без да се замислят, че те самите не са феминистки. Затова и подзаглавието, с което книгата излиза на английски език: „вулвата срещу патриархата“ – едно типично феминистко позициониране – би звучало твърде агресивно и неразбираемо в превод на български.

Основна отправна точка в книгата е срамът, който е вменен на жената през вековете: срамът от собственото ѝ тяло, от възможността то да изпитва страст и удоволствие, от половите ѝ органи, както и онова последно табу – менструацията. Този срам от телесността на жената е някак парадоксално допълнен от огромния нездрав интерес на немалко мъже към женското тяло. Като се започне от Свети Августин, мине се през ловците на вещици (които изпитвали огромен интерес към вулвите на набедените жени и се ужасявали от „зърната“ между краката им – доказателство, че са от Нечестивия) и се стигне до известни фигури от първата половина на ХХ век като Джон Келог (измислил не само корнфлейкса, но и как да откаже жените от „много вредната“ за тях мастурбация, като поливал клиторите им с разяждаща карболова киселина), ужасяващо е колко много мъже са използвали религията, науката, или просто доминатната си позиция в обществото, за да разрешават собствените си сексуални фрустрации.

Особено интересна е частта за Свети Августин Блажени, живял през IV век. Негова била революционната идея, че радостта от секса не е дар от Бог (както се смятало през античността), а точно обратното – измяна към Бога. Особено виновна за тази измяна била, разбира се, жената, защото именно тя подала на Адам плода на познанието и объркала нещата. И при все че на младини Августин имал необвързваща страстна връзка с млада жена, на стари години се отдал на целомъдрие – като през това време потънал в мрачни мисли за секс, жени и половите им органи. И не само мислел, ами и писал, така че оставил едно тежко наследство на идните поколения. И днес най-фанатично религиозните най-много мислят за секс, грях и разврат и са склонни да го видят навсякъде – дори и в една розова фланелка.

Но ако мислите, че науката най-после спасила жените от религиозната догма и им върнала свободата и насладата от тялото, сте в голяма грешка. Няколко примера идват да напомнят, че науката (макар и в женски род на български, знаем, че тя е била доминирана от мъже) проявявала не по-малък интерес към жените и половите им органи. До края на XIX век „лечението“ за всякакви болежки като истерия, главоболие, депресия или болки в кръста често било… клитеродектомия. Последният клитор, премахнат от 5-годишно момиченце в Щатите, датира от 1948 година. Причината: за да спре да онанира. Особено отношение към женския полов орган имали и проповедниците на т.нар. научен расизъм, които чрез сравнения на големината на външните полови органи намерили убедително за доказателство за превъзходството на бялата раса: големите вътрешни срамни устни на черните жени в сравнение с белите се считали за признак на „животинска сексуалност“ и расова непълноценност. Колко удобно.

По приблизително същия начин науката през XIX век била използвана, за да докаже качествената разлика между мъжкото и женското тяло. Защо точно тогава изведнъж се оказало толкова необходимо да се докаже това? Лив Стрьомквист отново дава убедителен отговор. Във времето, когато науката постепенно измествала религията в обяснението си за света и мъжете все по-малко можели да се уповават на Бог за своята божествено отредена роля да властват над жените, се наложило да прибегнат до други, научни доказателства за своето несъмнено биологично превъзходстсво. Като добавим и факта, че науката, както и религията, била почти изцяло в ръцете на мъжете, не е чудно, че те стигнали до този мъдър извод.

Следващият важен акцент в книгата (пропускам много други неща, разбира се) е женският оргазъм и как той е бил дефиниран и културно конструиран през мъжкото преживяване. Разнищвайки много предразсъдъци, авторката показва как вярването от времето на Просвещението, че женският оргазъм е необходим за забременяването, се заменя от идеята, че жените имат много слаби или никакви еротични желания. Липсата на страст у жената станала маркер за отличаването ѝ от мъжа. Наличието на страст, от друга страна, твърде лесно можело да ти навлече прозвището „курва“. Както и всяко друго поведение, отклоняващо се от нормата и считано за „непристойно“. „Курва“ е жена с морала на мъж, както феминизмът ни напомня. Нима е чудно, че и до днес много мъже смятат за свой мъжки дълг да бъдат преследвачи, а много жени с лекота влизат в ролята на жертва, която бяга и се дърпа, дори и когато има желание за контакт?

Последното, на което ще се спра от тази книга (и което съвсем не изчерпва всички нишки, които могат да бъдат проследени) е темата за менструацията. От религиозните и фолклорните традиции, които приемат жената с мензис за нечиста и ограничават достъпа ѝ до определени пространства, през учените, които през XIX век заключават, че „жените не бива да учат в университета, защото тогава цялата кръв, от която се нуждаят за мензиса си, ще бъде използвана от мозъка им“ до онези, които отхвърлят правото на жените да работят в промишлеността, „за да не се нарушат менструалните им функции“ (но чудно защо, никой не твърди, че жена в мензис не може да изпълнява домакинските си задължения или да се грижи за децата) става ясно едно. Мисленето ни по темата е силно мъжко-центрично и в ущърб на жените. Както един герой на една от илюстрациите казва:

Интересен поглед към древните култури отново ни показва доколко тези предразсъдъци са резултат от последните векове и как има милиони примери за първобитни народи, за които мензисът бил свързан с магичното и сакралното. Дори чисто езиково, думата „табу“, дошла до нас от полинезийски, означава и мензис. Но също така означава и „свещен“.

За финал, Лив Стрьомквист ни връща към приказките от детството и представя една теория, според която „Спящата красавица“ е най-великият менструален епос. Приказката за красавицата, прокълната да се убоде на вретено и прокърви, когато стане тийнейджърка, се оказва приказка за трансформацията на едно момиче и прехода ѝ от детството към женствеността. „Красавице, няма страшно“, успокоява авторката младите си читателки, объркани от хормоните на младостта. А аз си мисля, след всичко прочетено, дали целувката на принца, онази вълшебна целувка, която пробужда красавицата от стогодишния сън и я връща отново към живота, е била точно по устните, както сме я виждали нарисувана в детските приказки? Или?

Както казах, това са само няколко щрихи от изключително богатата с информация и послания книжка с картинки на Лив Стрьомквист. Има още ред важни идеи и асоциации, които всеки ще открие за себе си. Има и много други неповдигнати, но важни теми: за взаимното съгласие (consent), митът за девствеността, контрацепцията, правото на аборт, и т.н. и т.н. Изумително е обаче колко много успява да каже този текст в 140те си страници. Мисля, че за това значително помага комиксовият формат, който синтезира посланията, както и чувството за хумор на авторката, която прави сериозните теми да звучат смешно и забавно. И да се помнят. Лично мнение: на мен комиксите на Лив Стрьомквист са ми грубовати и не ми допадат особено, но приемам, че е въпрос на лично предпочитание. А може би е нарочно търсен ефект да не са „красивички и милички по женски“. Красивите и разнообразни ръкописни шрифтове на Кирил Златков донякъде компенсират и балансират това. Корицата пък е в различна стилистика, и отново доста предизвикателна. Опитайте да извадите книгата, когато сте в метрото, наобиколени от тийнейджъри. Забавно е.

Последен коментар: за езика и превода. Все пак съм социолингвист(без –ка). И от 2018-та година, когато избухна истерията с „джендъра“ и Истанбулската конвенция, следя темата с повишено внимание. Та има проблем и в този превод с думата „джендър“ (по-точно: тя изобщо липсва). На едно място sex and gender (т.е. шведските им еквиваленти) са преведени като биологичен и социален пол. На повечето други места подозирам, че това, което е било gender, на български е станало просто пол. Което беше честа практика доскоро в българския език, защото е по-лесно. Но не е коректно. Пример: „Както знаете, казваме, че полът е културен конструкт“ (обикновено приемаме, че джендърът е културно, а полът е биологично обусловен):

Всъщност, от горната илюстрация много ясно се вижда как джендърът (културният конструкт) се налага над пола (биологията) и с помощта на скалпела се моделира биологичната реалност, за да отговори на бинарните културни представи за два противоположни пола. Проблемът с липсата на „джендър“ в текста обаче е проблем на липсата му в езика ни, или по-точно злоупотребата с него през последните две години, когато за много хора той придоби съвсем различно и напълно деформирано значение. И това е проблем, който сам преводач едва ли може да разреши. Той трябва да се реши от цялото общество в дебат за адекватните преводи на gender. Моят глас е за „джендър“, въпреки наслоените негативни конотации през последните години. Или тъкмо заради тях.

Затова именно намирам подобни издания за особено ценни. Те отварят поле за дебати, осмисляне на табуирани теми и наместване на ценности и представи за света. Едва ли точно тази книга е най-подходящата за широката българска аудитория. Намирам я за доста по-радикална, отколкото масовият вкус може да понесе. Много от нещата, които са самоочевидни за хора, които са запознати с феминистките теории, биха се сторили абсурдни и отвлечени за хора без подобни познания, или направо перверзни и опасни за хора с консервативен мироглед. За тийнейджъри книгата може и да е интересна, но зависи как им бъде поднесена и каква дискусия ще последва. Въпреки това, или пък точно заради това, подобен категоричен и смел текст е особено необходим.

Както казах в началото, издаването на „Плодът на познанието“ у нас е революция. И като всяка революция, и тази няма да мине без своите изстъпления. Очаквам отворени писма, протести, горене на книги, молебени и какво ли още не. Хубавото е, че подобно на избухналия скандал около сексуалното образование в пернишкото училище, тези изстъпления само ще увеличат популярността на книгата.

И ще изложат на показ, още веднъж, острата нужда да говорим спокойно и открито по теми, смятани доскоро за табу.

 

P.S. Доколкото ми е известно, и в Швеция има доста хора с консервативно мислене, не по-различно от това, което откриваме у нас. Ключовата разлика обаче е в медиите, образователните институции и хората на отговорни позиции, които вземат важните управленски решения и задават общия облик на обществото.

P.P.S. Не знам защо, но продължава да циркулира мнението, че феминизмът е насочен срещу мъжете и че феминистките са мъжемразки. Не, не е. И не, не са. Феминизмът се бори срещу патриархата, т.е. мъжката доминация и потискането на жените. Всеки мъж, който не държи да доминира, а приема джендър равенството и се бори за равни права, е супер и много секси.

И последно. Наскоро прочетох нещо много силно. „Привилегия е да можеш да се образоваш за расизма, без да се налага да го преживяваш всеки ден“. Абсолютно същото се отнася за сексизма, както и за всеки друг тип дискриминация и потисничество. Затова нека се образоваме, преди да се наложи да научим за тези неща през личен опит.

Маргиналия,  26.08.2015

Езикът е в нас и ние сме в езика.
Той нас обръща и ние него обръщаме.

 

Започвам този текст с аналог на крилатата фраза на Левски за времето, за да покажа двойствената роля на езика: от една страна, той структурира мислите, нагласите ни и разбиранията ни за света; от друга, ние също имаме власт над него и го променяме, понякога несъзнателно, понякога осъзнато и целенасочено. Чрез промени в начина ни на изразяване, ние моделираме и света около нас.

Поводът да напиша тези редове е статията на Светла Енчева Време е да сменим плочата и наблюдението ѝ, че в българския език липсват оценъчно неутрални думи за single (в смисъл на „неженен/а, необвързана“); на „стара мома“ и „стар ерген“; на „самотна майка“ и „извънбрачно дете“; на „бездетно семейство“; и все още правим разлика между „госпожа“ и „госпожица“ – една опозиция, която в много други езици в момента е на път да изчезне заради променените социални нагласи и ролята на жените в обществото. Време е езикът да последва обществените промени, напомня Светла Енчева, или поне да започнем обществен дебат по темата.

Личните ми наблюдения от коментари в социалните мрежи обаче сочат, че за много хора подобна промяна е нежелана, противоестествена, дори сравнявана с „насилие“ над езика и ползвателите му, които са свикнали с някакви правила и промяната им предрича сериозен дискомфорт. Факт е, че промяната на статуквото винаги е свързана с определен дискомфорт за определени групи хора; това обаче не е попречило на редица важни социални и езикови промени да се случат.

Примери на подобна сериозна промяна могат да се открият в английския език, поетично наричан „езикът на Шекспир“; което, разбира се, не означава, че езикът принадлежи на Шекспир, нито че не се е променил от неговото време насам. Напротив – за да четете Шекспирова творба днес, не е достатъчно да сте изучили добре английския или дори да сте естествени носители на езика; добре е да имате и речник под ръка. Езиковата промяна е естествен процес, тъй като езикът е част от обществения живот, а обществото, знаем, се променя; неестествени са напъните езикът да застине в една неподвижна, идеализирана форма, да се запази „чист“, какъвто е бил в някакво въображаемо минало, без никакви външни влияния и без връзка със заобикалящия го свят. Нереално е и да смятаме, че промените се случват сами, без активна намеса. Понякога наистина е така; но в други случаи те се случват осъзнато и целенасочено – например когато група хора решат да създадат езикова норма и да убедят всички останали да я спазват.

Една от знаковите промени в английския език в последните години е промяната при генеричната употреба на думата man/men (мъж, човек/мъже, хора). Това, разбира се, е свързано с промени в обществените нагласи спрямо джендър стереотипите и ролята на жените в обществото през последните десетилетия, както и множество изследвания, свързани с констатиране на сексизма в езика и налагане на тенденцията за използване на джендър-неутрален език. Въпреки твърденията на традиционалистите, че man включва и жените и много често се употребява в този смисъл, например в известното изречение от Декларацията на независимостта на САЩ All men are created equal (“Всички мъже/хора са създадени равни“), многобройни примери показват, че употребата на думата подканва към асоциации преди всичко с мъжете, а не с хората изобщо. Знак MEN на вратата на тоалетна със сигурност не включва и жени. А изречения като Man gives birth to his children („Човекът/мъжът ражда децата си“) звучат объркващо и абсурдно. Още по-комични са примери като Some men are female („Някои хора/мъже са жени“). На български, впрочем, този проблем не е толкова отчетлив поради факта, че имаме две различни думи за „мъж“ и за „човек“; но пък андроцентричният поглед към света винаги успява да намери начин да се прояви в живота и да ни убеди, че да си човек и да си мъж е едно и също, като в рекламата „Какво му трябва на човек? Нова кола, мила жена и една добра бира.“

Затова и в английския език все повече се налага замяната на генеричното мan/men с по-общата и немаркирана за род дума person/people, включително и в поредица от производни думи, в които участва man: mankind става humankind („човечество“); chairman става chairperson („председател“) или просто chair (буквално, „стол“, метонимично използван вместо заеманата позиция); и т.н. Разбира се, от огромно значение е и фактът, че в ролята на отговорни обществени позиции, каквато е председателят на голяма компания примерно, все по-често се забелязват жени – нещо необичайно в миналото, т.е. езикът се развива паралелно със социалните промени. Във връзка с кандидатирането на Хилари Клинтън за Президент на САЩ пък имаше шеги как Бил Клинтън би бил чудесна Първа дама. Всъщност, ако изборът на първата жена-президент в американската история стане факт, вероятно бързо ще се намери подходяща дума за ролята на нейния партньор; както и много други думи, изрази и ритуали, които ще се наложи да бъдат променяни според новите обстоятелства.

Освен освен промяната на определени думи обаче, желанието да се избегне сексизмът и андроцентризмът в езика налага и някои дълбинни граматични промени, например при генеричната употреба на мъжкото местоимение за 3 л. ед. ч. he/his/him („той/негов/него“) – един проблем, с който английският език се бори от дълго време. Повечето по-стари учебници по английска граматика директно препоръчват употребата на местоимението за мъжки род като обобщаващо, обхващащо в себе си и жените, с цел да се постигне съгласие по число, например:

A journalist should not be forced to reveal his sources („Журналистът не трябва да бъде принуждаван да разкрива своите/неговите източници“).

Съгласуването по число се е оказало приоритетно за граматиците пуристи пред включването на жените, особено в един традиционен патриархален свят, където мъжете се ползват по право с ред привилегии, а професиите по правило са изпълнявани от мъже. След сериозните обществени промени от последните десетилетия обаче подобна употреба става все по-неприемлива, като се препоръчват алтернативи като his/her или his or her („неговите/нейните“ или „неговите или нейните“), а за да се избегне тромавият изказ, все повече се налага употребата на местоимението за множествено число they/their/them с единствен референт:

A journalist should not be forced to reveal their sources (буквално, „Един/една журналист/ка не би трябвало да бъде принуждаван/а да разкрива своите/техните източници“).

Тази употреба на т. нар. singular they среща сериозен отпор от страна на някои традиционалисти и обвинения, че феминистите нарушават езиковата традиция и граматичната логика в името на отстояването на равенството между половете. В разгорещения дебат, разгорял се през 70-те години на 20-ти век обаче се оказва, че ситуацията е малко по-различна: всъщност генеричната употреба на he/his/him е наложена през 18-ти – 19-ти век чрез издадената през 1850 г. законова разпоредба за употребата на думи в мъжки род за обозначаване и включване на жени в документите на английския Парламент, както и чрез масирано налагане на прескриптивни правила в учебниците по граматика. Поглед към по-ранни литературни източници (от Чосър през Шекспир до Джейн Остин) свидетелстват, че singular they е било често срещано и употребявано наред с други форми (като he; he or she) и съвсем не се отклонява от най-добрите модели в английската литература.

Борбата с андроцентризма в езика се проявява на много нива, например в шеговитата подмяна на думата History (His story, интерпретирана като “неговата история“, историята, разказана през погледа на мъжете) с Herstory (Her story, „нейната история“, с фокус върху ролята на жените в историческите събития). Обект на критика стават и речниците, списвани основно от мъже и представящи света през призмата на патриархата при подбора на думи, дефинициите и илюстративните примери. На тяхно място се предлагат феминистки речници (едно изследване изброява 18 различни издания през периода 1970-2006 г.), в някои от които – отново шеговито – се предлагат дефиниции на думи като като:

CUCKOLD (рогоносец) – съпругът на невярна съпруга. Съпругата на неверен съпруг се нарича просто съпруга.

Дори и силно консервативната религиозна реторика е повлияна от тенденциите към джендър-неутрален език. В някои библейски преводи man/he се заменя от неутрални изрази, за да се подчертае и участието на жените. Man shall not live on bread alone („Не само с хляб ще живее човек“) става People shall not live on bread alone (“Не само с хляб ще живеят хората“), а brother на много места бива заменено от brother and sister. Въпреки възраженията на традиционалистите и желанието да се консервира библейският текст, лингвистичен поглед към оригиналното значение на думите на гръцки (аnthropos, „човек“) или на иврит (achim, „братя и сестри“) показва, че андроцентричната промяна и генеричните употреби на думи в мъжки род често са плод на превода към английски език, а верността към оригинала изисква запазване на неутрални думи и изрази (New Bible draws critics of gender-neutral language).

Още по-интересен е случаят с местоименното назоваване на Бог, традиционно He (“Той”) и появилите се теологични аргументи, че всички човешки същества (а не само мъжете) са направени по божи образ и подобие и следователно Бог няма род; Бог е отвъд мъжкото и женското, а говоренето за Бог в мъжки род дава изкривена и ограничена представа за божествения образ. Безспорно, принос за това ново разбиране имат и първите назначения на жени свещеници в Църквата на Англия (Let God be a ‘she’, says Church of England women’s group).

Социалните промени в западния свят след 60-те години на 20-ти век дават отражение и върху учтивите форми на обръщение в официалното общуване: традиционните в миналото Mr/Mrs/Miss (“господин/госпожа/госпожица”) са атакувани поради неравностойното маркиране на признака „женен/неженен“. За мъжете тази информация не е релевантна и, съответно, не е закодирана в обръщението, докато за жените в едно традиционно патриархално общество семейното положение се счита за основна характеристика. Социалните очаквания към жената да се омъжи до определена възраст, да роди деца и да стане пазителка на домашното огнище, както и загубата на собствената ѝ идентичност и преминаване от сферата на влияние на баща ѝ към тази на съпруга ѝ, намират отражение както във формите на обръщение, така и в приемането на фамилното име на съпруга, а според социалната норма във Великобритания в миналото – и първото му име (така например дори първата жена–премиер в историята на Великобритания, по баща Маргарет Хилда Робъртс, е наричана Mrs Denis Thatcher).

Тези социално-езикови норми обаче търпят сериозна промяна през втората половина на 20-ти век, когато се налага обръщението Ms (появило се в езика още през 1901 г.), в което, по подобие на мъжкото обръщение, няма информация за семейния статус на жената. И макар че много жени, които все още виждат брака като основното си поле за реализация, предпочитат да бъдат идентифицирани чрез семейното си положение и традиционното обръщение Mrs, неутралната форма Ms все повече се налага. За това, разбира се, има значение и промененият обществен статус на жените, значително нарасналият брой работещи жени, за които професионалното развитие, а не семейното положение е водещо, големият брой разведени или самостоятелно живеещи жени, както и тези, живеещи с партньор без брак, и не на последно място – много по-толерантното отношение и приемането на различните житейски решения, подменило ригидните очаквания на обществото за ролята на жената в миналото. Все по-често омъжените жени отказват да приемат фамилните имена на мъжете си, или пък в знак за равнопоставеност двамата партньори разменят фамилните си имена, а понякога дори сами избират обща фамилия.

В началото на 21-ви век английският език е на прага на нова съществена промяна във формите на обръщение. След отхвърлянето на дихотомията „омъжена/неомъжена“, изразено в обръщението Ms, все по-голяма популярност набира обръщението Mx (произнася се „микс“ или „мъкс“), което тотално отхвърля бинарната дихотомия „мъже/жени“. Появило се в края на 70-те години на 20-ти век (първата документирана поява е в американското списание Single Parent от 1977 г.), то все повече навлиза в официалния език чрез формулярите на банки, университети, институции като Кралската поща и Националната здравна служба, а скоро – може би – ще бъде включено и в най-престижния речник на английския език, The Oxford English Dictionary. В други речници, като Macmillan Dictionary, обръщението вече е утвърдено след направени предложения от потребители към тяхната демократична платформа Open Dictionary.

Езиковата промяна и въвеждането на новото обръщение кореспондира с все по-голямата видимост за хората с нетрадиционна сексуална ориентация, както и с ред други дълбоки социални промени през последните години: отхвърлянето на схващането, че хомосексуалността е болест и отмяната на наказателното ѝ преследване; приемането на джендър флуидността; извоюването на ред права за LGBTQ общността; узаконяването на гей браковете и т.н.

Дигиталната революция и социалните мрежи също имат своята роля при промяната на стереотипите: Facebook например използва singular they (X changed their profile picture), а в началото на 2014 г. въведе за американските си потребители над 50 различни опции за джендър идентификация отвъд традиционните „male” и “female”: “transgender”, “cisgender”, “gender fluid”, “intersex”, „trans female”, “trans male”, “trans person”, “gender variant”, “gender questioning”, “bigender”, “androgynous”, “pangender”, “transsexual”.

Езикът, става ясно от горните примери, не се променя в кабинета на някой езиковед с куп речници и граматични справочници на бюрото. Той принадлежи на всички и всеки има право да участва в процеса на езиковата промяна; а резултатът е плод на действията (целенасочени или не) на различни групи от хора. От една страна, това са професионално обвързаните с езика: журналистите, писателите, драматурзите, актьорите, авторите на учебници и езикови пособия, учителите и преподавателите, езиковедите, лексикографите и литераторите. От друга страна обаче, много важна е ролята на хората, които ползват езика ежедневно, разтягат границите му, приемат или отхвърлят наложените правила, експериментират, заемат думи от чужди езици и ги комбинират по неочаквани начини, създават нови думи или добавят нови значения към съществуващите. Проекти като Open Dictionary показват колко чувствителни са днес лексикографите към всякакви нововъведения и колко бързо и лесно новите думи навлизат в дигитализираните речници. Особено важни са младите хора, тяхната склонност към езиково творчество, към заиграване и нарушаване на правилата и към създаване на нови езикови модели: едно скорошно изследване показа, че момичетата в тийнейджърска възраст имат ключова роля в езиковата промяна (Move over Shakespeare, teen girls are the real language disruptors). Съществени са и целенасочените действия на групи от социално активни хора, които откриват проблемни области в езика, пораждат обществен дебат и успяват да популяризират алтернативни варианти.

Езиковите промени обаче не биха имали сериозен ефект, ако се извършваха на чисто езиково ниво: без съответните социални промени като мерките в подкрепа на равенството на половете на работното място; без специални кампании като кампанията He for She на ООН, чието лице стана актрисата Ема Уотсън; без конкретни стъпки като Декларацията за равенство на половете във филмовата индустрия, приета наскоро в Сараево; без промяна на обществените нагласи, иновациите сами по себе си едва ли биха могли да преодолеят инерцията на традицията. Което идва да покаже, че у нас има доста плочи за сменяне.

П. П. Въпреки заигравката в заглавието, не мисля, че българският език лесно ще понесе подобна промяна и ще позволи употребата на женско местоимение в комбинация с дума от мъжки род. Убедена съм обаче, че има нужда да разчупваме андроцентризма, да стимулираме езиковата креативност и да търсим начини за повече равнопоставеност в езика и в обществото ни.

Маргиналия,  02.05.2020

Това са мъжки времена“, каза наскоро един професор, когато оглави един кратко просъществувал алтернативен щаб за управление на кризата с корона вируса.

„Когато зимата има буря, мъжът кара колата, защото е по-опитен“, каза преди няколко години един премиер. Същият обича да назначава жени на ръководни постове. Но не компетентни жени, а „калинки”. Хем покриват европейските изисквания за джендър баланс, хем служат за декорация. А и са по-мили и отстъпчиви. И разбират добре кой всъщност кара колата.

„Ние жените ги предпочитаме за други неща“, беше казал един партиен функционер по повод възможността жена да оглави една партия. Партия, която поне на хартия би трябвало да е прогресивна и да поддържа джендър равенството.

Няколко години по-късно друга жена най-сетне оглави столетницата. След което побърза да се обяви срещу Истанбулската конвенция, за да защити консервативните ценности и традиционните джендър роли. Нищо, че самата тя беше заела една съвършено нетрадиционна джендър роля, отредена ѝ от високия партиен пост.

„Светът съвсем се побърка. Черен за президент. Следващия път остава да изберат жена“ – случаен коментар на читател в новинарски форум по повод избора на първия небял президент на САЩ през 2008 г. Обаче изразява съвсем не случайно, а всъщност доста широко разпространенено мнение, че лидерите по право трябва да са мъже. И то бели. Всичко друго е отклонение от нормата и знак, че нещата не отиват на добре.

Е, през 2016 година САЩ се поправи и не избра жена за най-високия пост на планетата. И целият свят си отдъхна. Сега спокойно може да пие белина, за да се лекува от корона вируса. Не, моля ви, недейте, това е шега. Дори и 45тият президент даде заден ход след озадачаващото си предложение и опита да се измъкне, като каза, че това е било сарказъм. Но немалко хора му повярваха и опитаха алтернативното „лечение“. А големи производители на дезинфектанти панически обясняваха на клиентите, че препаратите трябва да се ползват само по предназначение, т.е. за почистване, но в никакъв случай не за директна консумация.

Междувременно, в световните медии заглавие след заглавие привличат вниманието към една доста необичайна закономерност. Оказва се, че въпреки, че жените са малък процент от световните лидери (около 7%, според едно изследване), те се справят впечатляващо добре с глобалната Covid 19 криза. Ето само няколко от заглавията:

Forbes: Какво е общото между страните с най-добрите мерки срещу коронавируса? Жени лидери

The Guardian: Тайното оръжие в борбата срещу коронавируса: жените

CNN: Жените лидери се справят особено успешно с пандемията. Защо тогава няма повече жени?

С особено внимание се отнасят медиите към премиера на Нова Зеландия Джасинда Ардърн, която балансира грижата за страната си с грижата за малко дете у дома:

The Atlantic: Новозеландският Министър председател може да се окаже най-ефективният лидер на планетата

Статия след статия коментират нейния загрижен, емпатичен подход, брилянтна комуникация с лайв видео от дома, в комбинация със бързи и строги мерки за дистанция и изолация, масово тесутване и вслушване в гласа на науката. В резултат, Нова Зеландия задържа броя на жервите минимален, а към момента заявява, че се е справила с епидемията, и постепенно охлабва рестрикциите. А 88% от новозеландците вярват на правителството си за взетите мерки.

Но и други жени получават сериозно медийно внимание. Особено се откроява Ангела Меркел, чиито научни познания и докторска степен по квантова химия явно ѝ помагат, за да осмисля информацията и да комуникира по-добре научни факти. Похвали се сипят и за лидерите на северните страни, повечето от които са жени: Ерна Солберг в Норвегия, Митте Фредериксен в Дания, Катрин Якобсдотир в Исландия,  Санна Марин във Финландия  (Последната е само на 35 години, феминистка и природозащитник, отгледана от две майки). Емпатията и загрижеността са част от типичните характеристики, които се коментират: призоваване към съпричастност и солидарност, социални мерки в подкрепа на най-уязвимите, пресконференции за деца – всичко, което обществото традиционно очаква от жените. Но това е само едната част. Другата е позоваване на науката, ясна стратегия, рационалност, решителност и смелост – черти, които сме свикнали да бъдат приписвани по-скоро на мъжете.

На фона на тези вдъхновяващи примери, излизат и контрапримерите: все мъже, чието управление по време на криза се характеризира с агресивно отричане на проблема до последно (американският президент до неотдавна твърдеше, че вирусът е измама, а британският премиер упорито опитваше да го пребори чрез игнориране и изграждане на стаден имунитет. И двамата пропуснаха подходящия момент да затворят страните си и това струва десетки хиляди човешки животи). На много места по света мерките срещу коронавируса преливат към заглушаване и демонизиране на медиите, неглижиране на научните изследвания, завладяване на съдебната система, сегрегиране и тероризиране на малцинствата, налагане на авторитаризъм. Кризата се оказа перфектна възможност за заграбване на още повече власт и дори – защо не, ако условият апозволят – установяване на диктатури:

The Guardian: От Тръмп до Ердоган, мъжете, които се държат зле, са най-лошите лидери по време на пандемия (Мen behaving badly е препратка към заглавие на филм).

The New European: „Мачисткото“ отношение допусна коронавируса на Даунинг Стрийт, казва консервативен народен представител

The New York Times: За диктатори, и други, коронавирусът е възможност да заграбят още повече власт

The Financial Times: Как лидерите силоваци ще експлоатират кризата с коронавируса

The Globe and Mail: Как пандемията прави силоваците по-силни, от Унгария до Сърбия до Филипините

Позволявам си да преведа strongmen като силоваци поради липсата на по-подходящ еквивалент на български език и защото акцентът на английски е върху налагането чрез сила, а не върху това, че самите те са силни. Няколко от статиите наблягат върху мачисткия, силов подход, който предполага отричане или подценяване на проблема. А при вземане на мерки, фокусът е върху запазване на икономиката вместо запазване на живота: печалбите преди хората.

Много от тези лидери залагат на военната реторика, сформират „военни кабинети“ (Великобритания), наричат себе си „военни президенти“ (САЩ), използват армията за установяване на ред и всяване на страх у населението, дори стрелят на месо при неизпълнение на мерките (Филипините). Свободата на словото е една от първите цели на такива лидери: обвиненията за разпространяване на „фалшиви новини“ и „всяването на паника“ им развързват ръцете да налагат мерки срещу журналисти, които информират обществото за реални проблеми. Затвор грози хора дори за Фейсбук статуси. Следенето на мобилните телефони се налага като законова мярка за ограничаване на епидемията, с неясно какви последствия за демократичните права и свободи. Някои лидери затвориха парламентите и управляват с декрети, даващи им почти неограничена власт (Унгария). Добре известно е, че в условия на война, гражданските права са силно ограничени, а страхът за физическото оцеляване измества всичко друго. Затова и военната реторика се използва особено ефективно за ограничаване на всякакви свободи и за налагане на „мъжки“, или по-скоро „мъжкарски“ дискурс.

Но нима всичко е въпрос на пол и джендър? Нима жените наистина са по-добри? Всъщност, не съвсем. Има много мъже, които се справят чудесно в кризата, комуникират ефективно, и като цяло получават обществено доверие и подкрепа. Джъстин Трюдо в Канада, Марк Рюте в Нидерландия, Стефан Льовен в Швеция са само малка част от много примери на мъже лидери, които се справят не по-зле от колегите си жени. Във Великобритания позитивен пример е кметът на Лондон Садик Кан, а губернаторът на Ню Йорк Андрю Куомо стана особено известен с информативните си пресконференции за коронавируса.

„Обществото бе спряно от най-микроскопичното нещо на планетата, но ние ще се справим. Сега трябва да направим така, че възстановяването да не е връщане към старото положение – защото статуквото предаде много от най-уязвимите хора. Ще направя всичко по силите си, за да впрегна изобретателността на лондончани да създадем по-добър, по-зелен и по-справедлив град“, казва Кан пред Standard.

В една от многобройните си пресконференции (от 26 март 2020 година), Андрю Куомо казва: „Това е Ню Йорк. Близостта, връзките, споделянето – това ни направи уязвими, но това също така ни прави уникални и силни и ще ни помогне да се справим“. В моменти на криза, продължава той, можем да видим най-доброто и най-лошото у хората. И коментира огромната подкрепа, работата на доброволците, помощта на психолозите, включването на собствените му дъщери с обръщение към младите хора и вярата, че децата му, както и всички нюйоркчани, ще излязат по-добри граждани и по-силни като общност от кризата.

Типично за тези примери е, че залагат на ценности като солидарността, грижата за уязвими групи и емпатията. Т.е. проявяват и характеристики, приемани за „женски“. В същото време, има твърде много жени, които едва ли биха се справили по-добре от тези мъже. Полът сам по себе си не може да бъде фактор. Обяснението е другаде.

От една страна, според The Guardian, жените на стават по-добри лидери просто по силата на това, че са жени. По-скоро връзката е, че те трябва да са много по-добри, по-добре подготвени, по-компетентни, за да бъдат взети насериозно и да станат лидери. От друга страна, според статията на CNN, страните, които имат жени на лидерски позиции, са многопартийни демокрации с високи нива на публично доверие в институциите.

Какво се оказва? В страните, в които преобладават либералните ценности, в които има относително джендър равенство и в които е възможно жена да оглави правителството или да стигне до висок лидерски пост, всъщност няма особено значение дали мъж или жена ръководи страната. Важни са водещите ценности: демократичност, равнопоставеност, егалитарност, върховенство на закона, ясни правила, прозрачно управление. Очакването е, че и за мъжете, и за жените, с приоритет ще са интересите на общността, а не егото на лидера. Съществува баланс между икономиката от една страна, и интересите на обществото, включително и най-слабите му членове, на природата и климата, от друга. В такива страни и жени, и мъже се справят потенциално еднакво добре, комбинирайки по-„мъжки“ стратегии като решителност и рационалност с по-„женски“ такива като емпатия, грижовност, солидарност. С цялата условност на подобни джендър клишета. А когато не се справят, тези лидери биват отстранявани по демократични механизми.

Обратното, там, където е недопустима саматa мисъл за жена на висш управленски пост, това е резултат от налагането на закостенялата патриархална норма, която изисква мъжът да е начело на семейството и обществото, а жената да пази домашното огнище, да обслужва и да обгрижва. Тази норма залага на кардиналното разграничение между двата пола, като представя тези разлики за божествено зададени или биологично заложени. И в двата случая – наложени отвън и неподлежащи на преразглеждане и преосмисляне. Джендър стереотипите разграничават двата пола, поляризират ги и йерархизират. А лидери, които които не виждат по-далече от собствените си интереси и рейтинги, които помпат мускули и проповядват доктрината Me first, ескплоатират умело патриархалните джендър клишета.

Те не само нарушават гражданските права, пренебрегват науката, смачкват независимата журналистика и толерират корупцията, за да се задържат максимално на власт. Много от тях съвсем съзнателно потъпкват правата на жените, на етническите и сексуалните малцинства, и изобщо на всички, които виждат като по-слаби и уязвими. В същото време представят себе си в ролята на мъжкари и спасители, които единствени знаят как да се справят с кризата, в замяна на отнетата свобода. И макар избрани демократично в повечето случаи, опитват да циментират властта си до безкрай. В резултат, се оказват най-малко ефективните лидери в справяне с кризи като пандемията. Не защото са мъже. А защото залагат на мъжкарството, на агресията и егоизма като съзнателно избрани стратегии за заграбване на власт.

„Мъжки времена“ ли? Не. Крайно време е да приемем, че сме равни; че еднакво добре се справяме и в кризи, и в ежедневни ситуации. Време е не за мъже и не за жени; време е за повече човечност, повече съпричастност, повече взаимопомощ. И именно в моменти като този, когато светът е изпаднал в безпорядък и е ужасно уязвим, имаме шанс да го пренаредим по нов начин. Но за целта, освен с корона вируса, ще трябва да се справим и с другия вирус, или може би цял вирусен комплекс: на авторитаризма, мачизма, национализма, популизма и егоизма. Осъзнаването на проблема е първата крачка към решаването му.

gender.land,  01.06.2019

„Джендър“-ът, който срамежливо се опитва да пробие у нас като термин през последните три десетилетия, внезапно ни заля отвсякъде през 2018 г. Чухме за „джендър идеология“, „джендър проекти“, даже и за „джендър пенсионери“ (които си сменят пола на стари години, за да стигнат по-рано до пенсия). Иновативни методи за приобщаващо образование се обявяват за „джендър“. Политици се обиждат на „джендър“. Дори присъда беше издадена от пловдивски съд за „джендър“ обида. Всичко тръгна, разбира се, от разгорещените дебати около Истанбулската конвенция и разпалваните страхове от „джендър идеологията“ и „третия пол“. И изведнъж думата, заимствана от английския език, за да обозначи социалните аспекти на биологичния пол, у нас преобърна значението си и се нареди до други страховити същества от света на приказките, като „караконджул“.

В тази доскоро непозната думичка се скриха цял спектър от страхове от неща, за които доскоро никой не говореше открито; и може би затова те останаха изтласкани в тъмните дебри на подсъзнанието. От гей- и бисексуална ориентация през интерсексуалност (неопределен биологичен пол, който често бива дефиниран оперативно в едната или в другата посока от лекарите още при раждането) до транссексуалност (преминаване от един пол в друг, често с помощта на хормони и оперативна намеса) и други междинни състояния. И ако да си гей е добре познато състояние и е извадено от списъка на психичните заболявания на Американската психиатрична асоциация още през 1973 година,  новината, че да си транс вече не се счита за психично разстройство, ни достигна буквално преди дни.

Много хора обаче разглеждат тези новини не като обществен прогрес, а като заплаха за традиционните семейни ценности и вкоренените си предразсъдъци. Сблъсъкът между модерността и традицията често поражда непреодолими конфликти между деца и родители. И създава страдание там, където би трябвало да има обич и разбиране. Ето няколко истории, които дават храна за размисъл:

Едно 17-годишно момче споделя пред семейството си, че е гей и има приятел. Следва жесток тормоз от бащата, грозни обиди, побой, както и заплахи за пребиване, изнасилване и дори убийство. След няколко неуспешни опита да живее при дядо си или приятели, накрая се налага момчето да се скрие в кризисен център. И добре че има такива, защото кой знае докъде може да стигне родителската „любов“, направлявана от хомофобска омраза. Други тийнейджъри наистина биват убити от родителите си заради хомосексуална ориентация – като това момче в Турция. И макар че семейството отрича мотива, майката е заявила: „Ако беше хомосексуален, аз щях да го убия със собствените си ръце. Вие (репортерите) ни посрамихте.“

Срамът явно е основен мотив в този тип насилие, стигащо до крайности. Точно същият страх от срама и общественото порицание се крие и зад добре известните „убийства на честта“. Млади момичета губят живота си заради непростимия грях, че са започнали любовна или сексуална връзка с мъж, без да са сключили брак. Понякога поводът може да бъде нищожен: противопоставяне на семейните правила, отказ от уреден брак или носене на символа на благочестието – забрадката. Същият страх от срама принуждава милиони майки да подлагат дъщерите си на особено вредната и опасна процедура на гениталното обрязване, която води до тежки травми, инфекции и нерядко до смърт. Отказът от подобна процедура е равен на отхвърляне от обществото, затова те я предпочитат пред непоносимата цена на социалното изключване.

Трудно е да си представим как любящи и грижовни родители, каквито допускаме, че повечето от нас са, могат да причинят подобно страдание на децата си. Но предразсъдъците, обществените нагласи, страхът от отхвърляне или пък религиозните убеждения понякога ни карат да правим немислими неща.

В кампанията Just because he breathes двама покрусени родители разказват своята трагична история. На 12 години техният син Райън разкрива, че е гей, и тотално обърква представите им. Водени изцяло от любов към детето си, но и от любов към Бог и религиозните си убеждения, те се опитват да му помогнат. „Обичай грешника, не обичай греха“ е често повтаряна мантра в такива случаи. Но този път тя не помага. Стараейки се с цялата си любов да го спасят от греха, те го научават да мрази себе си и собствената си същност. Това му причинява огромно страдание, подтиква го към наркотици, последвани от свръхдоза, кома и накрая смърт. Думите на тези родители отекват в съзнанието като предупредителна светлина за много други:

„Това, което искахме, за което се молехме (…) да нямаме син гей (…) се сбъдна. Но не по начина, по който си представяхме. Сега, когато мисля за страха, който направляваше реакциите ми през онези първи шест години, след като Райън ни каза, че е гей, сърцето ми се свива като виждам колко глупава съм била. Страхувах се от грешните неща. И страдам не само за изгубения си първороден син, който ще ми липсва до края на дните ми, а и заради грешките, които допуснах. Страдам за това, което можеше да бъде, ако бяхме се ръководили от вярата, а не от страха си. И всеки път, когато със съпруга ми се срещаме с наши гей приятели, си мисля колко много бих искала да ги посещаваме заедно с Райън и неговия приятел. Вместо това ние посещаваме неговия гроб. (…) И молим Бог да използва някак нашата история, за да помогне на други родители да се научат истински да обичат своите деца. Просто защото дишат.“

А ето как други реагират на разкриването на децата си. Дядо, който научава, че дъщеря му е изхвърлила от дома сина си, защото е гей, пише писмо, което обикаля интернет:

„Разочарован съм от теб като дъщеря. Права си, че това е „срам за семейството“, но грешиш в посочването на причината. Да изхвърлиш Чад от дома си само защото ти е казал, че е гей, е истинската перверзия. Родител, който се отказва от детето си, е това, което е „срещу природата“.

Баща от Глазгоу пък, когато разбира, че синът му е гей, приема това спокойно и без драма. Не го пребива, не го изгонва, не го кара да се промени. Особено е обезпокоен обаче от факта, че синът му иска да скрие ориентацията си, защото се страхува от подигравки в училище. И той решава да промени това. Открива кампанията TIE – Time for Inclusive Education, която цели да информира учители и деца за ЛГБТИ общността, да създаде климат на приемане и разбиране и да предотврати престъпленията от омраза и сексуалната дискриминация. Нещо повече: тази кампания помага и на децата, които попадат в капана на омразата към себе си, която води много от тях към психологически проблеми, зависимости и опити за самоубийство.

И това е нормалният, човешкият, смисленият начин да реагираме, когато открием, че децата ни не съответстват на общоприетите джендър норми и очаквания. Най-малкото, което можем да направим, е да се информираме (има организации като ГЛАС  и Single Step, които помагат на деца и родители в такива случаи).

Добре е също да осъзнаем, че често агресивната хомофобия може да е признак на нещо, което самите ние потискаме и не искаме да признаем у себе си, както това изследване разкрива. И не на последно място, можем да си припомним прекрасните думи на поета Халил Джубран:

Вашите деца не са ваши деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота към себе си.
Те идват чрез вас, но не са от вас.
Въпреки че са с вас, не ви принадлежат.

В заключение. Има много неща, които не искам децата ми да бъдат. Не искам да бъдат жестоки. Не искам да бъдат егоисти. Не искам да бъдат малодушни. Не искам да бъдат арогантни. Не искам да нараняват други хора. Не искам да съсипват природата. Не искам да съсипят собствената си душа и способността да обичат. Но дали ще са гей, би, транс или нещо друго, е тяхна лична работа. Моята работа като родител е да ги подкрепя и да им дам разбирането и приемането, които в много случаи обществото им отказва. И ако мога, да променя това общество поне малко.

(Снимка: Емилия Славова)

Gender.land, 26.03.2019

Наскоро разбрах, че на пазара е излязла престилка за готвене с изобразен на нея български хайдутин с риза с извезана шевица на нея и с втъкнати в юнашкия пояс ножове и кози рогове. Цена: 16 лв. И този факт много ме обезпокои, по причини, които ще изложа по-долу. Има много подобни престилки, изобразяващи ред уместни джендър роли и джендър стереотипи според най-добрите патриархални традиции. Ето няколко от тях, намерени след кратко търсене с търсачката на Гугъл:

Престилка с изобразена женска носия със сребърни пафти на нея. Така де, няма да си облечеш скъпата национална носия и да готвиш с нея; с престилка с изображение на носия е къде по-чиста работата.

Престилка с момичешка ученическа униформа със свръхкъса плисирана поличка. Момичетата от рано трябва да свикват, че ученето не е за тях, виж готвенето е точно за тях; сексуализирането на тялото им от малки – също.

Престилка с изобразена на нея медицинска сестра, отново със свръхкъса престилка и заплашителна остра спринцовка. Тук малко се получава тавтология, престилка върху престилка, но пък добре е уловен двойният труд на жената – първо обслужващ медицински персонал в работата, после обслужващ кухненски персонал у дома, пък ако е облечена и на голо, тази двойна престилка цена няма – така жената подава сигнал, че е готова и за третата си и най-важна обслужваща роля – в спалнята.

Престилка на баварска девойка, с напращяло деколте, добре познатата вече свръхкъса пола и с шест големи халби бира в двете ръце. Важно е да сме космополити и да сме отворени към чуждите културни традиции, особено когато така добре представят жената в нейната традиционна роля на поднасяща бирата.

Престилка с костюм на бизнес дама, предизвикателно разкопчано деколте и надничащо отвътре еротично бельо, с ренде и морков в ръцете. Тази, трябва да споделя, ми е любимата от серията. Защото колкото и да е успяла една жена в офиса, колкото и да се е издигнала в кариерата, колкото и да я дават по кориците на списанията като бизнес дама на годината, тя все пак не трябва да забравя, че нейното основно амплоа е в кухнята, а другото е само за да не скучае през деня и да си мисли за глупости.

Всичко това е редно и нормално, традиционно и някак в духа на православните български традиции, които също така утвърждават подчинената роля на жената. Обаче какво ни казва престилка с изобразен на нея хайдутин? Че един истински алфа мъжкар може да се унизи дотам, че да започне да готви? Че не е могъл, въпреки застрашителните оръжия, втъкнати в пояса, да убеди една традиционна българка в носия да му свие гнездо и да му сготви вечеря? Че ножовете, вместо да режат гърла, могат да бъдат употребени, за да нарежат пържолите за довечера? Не, скъпи сънародници, това със сигурност не е редно и нормално, не е традиционно и със сигурност не е православно.

Виж, ще кажете вие, престилките, които се продават по туристическите магазини по света – като оная с голия мраморен торс на Давид на Микеланджело на нея примерно. Да, съгласна съм, има го това из Европа (по-далече лично аз не съм стигала; може и другаде да го има). Но нали знаете, че точно от Гейропа идва опасната джендър идеология, според която джендърът е фантазъм, измислица, не съществува, и можеш да си решаваш всяка сутрин кой джендър ще си днес, а утре да си друг, и ако искаш, може да си трети или четвърти, или даже трийсет и трети джендър, защото така е казала една лесбийка, май Джудит Бътлър ѝ беше името? Тази опасна джендър идеология руши устоите на традиционното българско семейство, защото вече не е ясно кой е мъжът и кой е жената, кой носи кокала у дома и кой го готви, кой командва и кой се подчинява. А тази престилка с хайдутин на нея пропагандира точно тази отвратителна джендър идеология.

И аз ви казвам: трябва да се сложи край на тази джендър престилка. Обаче знам, сега ще ми излезете с дежурния довод за свободата на словото и на изразяването, нали? И ще кажете, че съм политически коректна и че искам да цензурирам автора на този продукт? Така е, братя и сестри, признавам. Но колкото и да са ми скъпи на сърцето свободата на словото и правото да носим оръжия в пояса, гарантирани ни от Американската конституция, на мен традиционните български патриархални ценности са ми по-скъпи.

И затова призовавам за бойкот на този нов културен продукт, който носи реална опасност за нашата култура и традиции. Не на джендър престилката. Мъжът трябва да си знае мястото. То не е в кухнята. Освен ако не трябва да яде.

Колаж: Светла Енчева. Източници на снимките: tshirtland.net и ebay.au

Gender.land, 04.03.2019

Mоже би сте чули тази история. Едно 16-годишно момиче от Австралия, Джейд Хамайстър, много смело и с приключенски дух, покорява Северния и Южния полюс. Прави TEDx презентация, в която окуражава момичетата да бъдат смели и да не се страхуват да предприемат рисковани проекти. Но сред коментарите под линка на стената си получава множество коментари от мъже с подигравателното „Направи ми сандвич.“ Така де, едно момиче не трябва да си позволява да мечтае за големи неща; нейното най-голямо предизвикателство си остава кухнята, където да се погрижи за комфорта на мъжа.

Наскоро спорих с една моя много активна студентка, която се възмути от мой коментар за джендър ролите и попита какъв е проблемът жените да си останат в кухнята. Никакъв не е проблемът, ако това е тяхното желание, разбира се. А и всеки би трябвало да може да приготви храна за себе си и за близките си, независимо дали е мъж или жена. Проблем е, когато тази роля е строго фиксирана и единствено от жените се очаква да се грижат за храната, а от мъжете – „да носят бекона“, както е в английския израз, но не и да го сготвят. Може да е било така някога. (Колко някога? Има данни, че първобитните хора са били доста егалитарни; с изграждането на идеята за собственост някак се променят ролите и жената се превръща в собственост на баща си, а после на мъжа си.) Но днес вече имаме прогрес и жените, поне на хартия, в повечето страни се признават за равни с мъжете, извоювали са си ред права. Учат, работят, не са нечия собственост и дори сами имат право на собственост.

Така че проблем е, когато въпреки тези права, на жените все още им се отрежда място главно в кухнята, в спалнята и в детската, но не и в училище, не и в университет, не и в парламента, не и в офиса, и със сигурност не и в Овалния кабинет. Когато от жените се очаква главно да бъдат красиви и добре поддържани, но не и активни, да имат мнение, да отстояват позиции. Когато филмовата индустрия, рекламите, медиите, популярната култура отвсякъде ни бомбардират с образи на жени в традиционни джендър роли. Когато момичетата, които чупят тези стереотипи, получават послания да си стоят у дома, за да правят сандвичи на някой мъж.

Проблем е също, че много днешни момичета с лекота приемат и повтарят много от критиките, отправяни към феминизма, и се разграничават от него.  Добре е да не забравят, че точно на него дължат това, че днес могат да гласуват, да ходят на лекции, да имат професия и финансова независимост, дом, а също и банкова сметка. Имат също право на избор дали да се омъжат или не, дали да родят и отглеждат деца, или не, дали да останат у дома с децата, или не. Жените преди тях не са имали никое от тези неща и са жертвали много, за да ги получат и оставят след себе си. За щастие, много други момичета днес разбират защо е важно да са феминистки и го заявяват открито. Линкът впрочем дойде от друга моя активна студентка, което много ме зарадва.

Разбира се, че в сравнение с предишни години, десетилетия и векове, прогрес има. Равенство има – в много по-голяма степен от преди. Но първо, това равенство не е паднало от небето, нито е подарено от мъжете, които изведнъж са си казали „Абе я да дадем малко права на жените“, а е извоювано трудно и както свободата, е нужно да се отстоява всеки ден. Второ, получените права съвсем не изчерпват всички проблеми. И макар и днес жените да имат много повече от предшественичките си, все още им се налага да се борят с невидими бариери, със „стъкления таван“, който спъва развитието им, с предразсъдъци, стереотипи, със сексистки нагласи и подмятания, с насилие, основано на пола и опитите да бъдат „вкарани в правия ред“, ако се отклонят от отредената им роля. Или с невъзможността да получат желана от тях роля, ако не дадат това, което някой режисьор, продуцент или просто шеф иска от тях в замяна.

Освен това, паралелно с прогреса се наблюдава и регрес; има немалко опити да се върнат нещата към по-ранен стадий, да се върнат жените отново в кухнята, да се сведат до инкубатори за бебета и обгрижващи мъжете, да им се отнемат извоювани вече права. Примерите са много – от избора на 45-ия американски президент до избора на бразилския такъв и политиките, които се налагат в резултат. Както и изцяло промененият обществен климат – от зачестилите изяви на Българската православна църква за традиционната роля на жената и опита да се наложат библейски норми към съвременния светски дневен ред до също така зачестилите изяви на Българската социалистическа партия в подкрепа на традицията. При все че в основата на идеологията ѝ (уж) стои равенството на половете и отхвърлянето на религиозната догма.

Впрочем атака за придържане към традиционните джендър норми има не само върху жените. Неотдавна Даниел Крейг, последният Агент 007 и един от най-мъжествено изглеждащите актьори, беше нападнат от британски консервативен журналист, защото носи детето си в слинг, което не било мъжко поведение. Крейг, между другото, е един от мъжете с ясна позиция в подкрепа на джендър равенството, както се вижда и от този впечатляващ клип, с който актьорът поздрави жените за Международния ден на жената през 2011 г.  И съвсем не е единствен. Бенедикт Къмбърбач и Том Хидълстън също не се свенят да се нарекат феминисти; а сред политиците, Джъстин Трюдо и Барак Обама нееднократно са заявявали подкрепата си за каузата на равенството между половете. Кауза, която има нужда от подкрепа както от жени, така и от мъже, за да успее.

Може би знаете как завършва тази история. Джейд все пак прави сандвич на хейтърите. Снима се с него на Южния полюс и им казва: „Направих ви сандвич (шунка и сирене), сега карайте ски 37 дена и 600 километра до Южния полюс и можете да го изядете.“

Заглавно изображение: Южен полюс – CC0 Public Domain, Жена поднася храна – Clker-Free-Vector-Images, Pixabay, колаж – Светла Енчева.